След падането на България под османско иго единствената официално призната институция, която представя народа пред новата власт, е църквата. С ликвидирането на Търновската патриаршия през XI век и на нейната приемница Охридската архиепископия през 1767г., българите минават в религиозно отношение под върховното управление на Цариградската патриаршия. В теократичната държава, каквато е Османската империя, хората се разделят по верска принадлежност, което означава, че българите са включени в общото определение "рум-миллет" (гръцки народ) без право на собствен етнически облик. Всичко това дава повод за борбата на българския народ за църковното признание, която всъщност е борба за етническото му утвърждаване сред християнския свят, подвластен на султана.
В нашия град поради ред причини тази борба протича особено остро, изпълвайки изцяло последните десетилетия на възрожденската епоха и продължавайки след Освобождението чак до началото на нашия век. Наличието на много църкви и манастири в района, засвидетелсвано от различни исторически извори, става база за силното разпространение на гърцизма сред местното население. Един след друг опитите на българите от Станимака да си построят собствена църква, като противодействие на ширещата се "мегали-идея", се провалят. Издигнатите от тях църкви "Св. Атанасий" и "Св. Троица" се обсебват от гръкоманите, като разпрата за последния храм стига до Цариград. Лично граф Игнатиев се ангажира със случая, като в писмо до Найден Геров от 25.10.1865 година споменава:
"......Императорската мисия влезе в преговори с Вселенския патриарх по въпроса за упоменатото във Вашето донесение от юни, под N 69, ходатайство бългаскиските жители от село Станимака да им позволи да служат на славянски в една от тамошните църкви, в енорията на която се намират до 500 български домове и не повече от 10 гръцки...."
въпреки намесата на граф Игнатиев, българите не успяват да си запазят църквата "Св.Троица" и започват да си мислят за изграждането на нов храм, като издействуват специален ферман за това от султана. Независимо от официалното разрешение, строежът на църквата не е безпроблемен. В един свой рапорт от 28.06.1866 г. Найден Геров съобщава, че
"....тълпа гръкомани напада през ноща на 10.04 дома на българския старейшина Таню Фучеджи, изкъртила врата и разбила всичко в неговия дом, при което Константин, брат на хаджи Янко Паланнгя, предводител на гърците, с нож в ръка нападнал стопанина, ранил го и навярно би го убил, ако не се била притекла на помощ полиция".
Въпреки всичко църквата била построена за учудващо кратки срокове. Средства за строежа на храма са били търсени отвсякъде. Николай Хайтов в своята "история на Станимака" посочва един документ от архива на НКБМ (негатив от който се намира и в музея в Асеновград), в който се казва, че хора са били пратени дори до Търново, откъдето са събирали помощи за изграждането на първия български храм. Освен това в Националната библиотека "св. св. Кирил и Методий" в София се съхранява документа (ирадето) за разрешение на строежа на храма издействан от турските властиот пловдивските чорбаджии. От фермана, който разрешава строителството и се вижда, че вместо с хоросан стените и са били строени с кал - в нея щяли да влизат не богаташи, а обикновени аргати. Това в никакъв случай не пречило на обикновените хора, дали своята лепта в строежа на храма да се радват на своята нова придобивка. Макар и бедна църквата била първата реална победа на българите в Станимака. Там те можели да слушат Евангелието на български и да се чувстват далеч от саркастичните забележки на гръкоманите относно своето невежество и простота. В архитектурно отношение не може и да става дума за сравнене с внушителните църкви "Св. Трица" и "Св. Георги" в Амбелино но тя е първият храм на българщината, което и придава особена историческа стойност. Освещаването на тази изстрадана от станимашките българи църква е подробно описана във "Время", брой 11 от 1866 г.:
".....В два месеца те издигнаха църквата си. За освещението и слете, по призивът на българското духовенство от четирите страни на епархията ся събра безброен народ. Това църковно тържество в Станимака стана на 28 август. Гръчолята, които справяха пушки и ножове да трепат ония, който са дръзнали да проговорят по български в тая църква, че било противно и на закон, и на вяра да се чете славянска реч в един староелински град, през денят на освещаването и като бяха се облекли с широките фустанели и накривили високите фесове с дългите пискюли се разхождаха из градеца на горе -надолу, като думаха помежду си: аврион, аврион! Но като видяха, че се събира безброен народ, изпокриха се из дупките като суяците (мишки по полето) и трепетно назъртаха из прозорците".
По-нататък авторът на статията, не можейки да скрие почудата си от промяната, настъпила в тази крепост на елинизма, възкликва:
".....Сега двама свещеници служат всекидневно в църквата в Станимака по матерний ни язик! Народ тече като дъжд из ръкав!".

В двора на църквата, непосредствено до кулата-камбанария се намира скромна жилищна постройка, която е строена за класна стая на Българското училище и читалище. Това било и първото българско читалище, което е било открито от близкия сподвижник на Валил Левски - Отон Иванов.

В северната част на двора, точно до храма се намира паметникът-гроб на пряпорщик Георгий Вишняков, загинал край село Добростан през 1878 година, по време на Сенклеровия бунт.. Паметникът е построен майстор Теню Фучеджи от село Извор.